Село Горнослав се намира в полите на Добростанския рид, част от Преспанския дял на най-североизточната част на Западните Родопи. Отстои на 13 км югоизточно от Асеновград. Съседните населени места са: на изток – Тополово (на 2,57 км), на югозапад – Добростан (на 2,57 км), на север – Червен (на 3 км), на североизток – Долнослав (на 1,57 км) и на юг – Орешец (на 7 км).
Климатът за този регион и надморска височина е между преходно-континентален и планински. Той се характеризира със сравнително мека зима (дължаща се на средиземноморски циклони и поривистия вятър – фьон, духащ по северните склонове на Родопите), топло през деня, прохладно вечер лято и продължителна есен.
Почвите са предимно канелено-горски и върху тях благоприятно виреят почти всички житни култури, памук, тютюн, лавандула, зеленчуци. Има и делувиални почви, които са подходящи за отглеждане на трайни насаждения – овошки и лозя (съществува масив от 900 дка от сортовете: Памид и Каберне Совиньон).
Непосредствено над селото започва гора, която заема голяма част от землището. Еднакво добре виреят както широколистни видове – топола, върба, липа, леска, чинар, акация, бряст, дъб, бук, мъждрян, клен, габър, така и иглолистни – червена и синя хвойна, бял и черен бор, смърч.
През землището на с. Горнослав преминават две малки реки – р.Голяма Сушица и р. Луда Яна. Река Луда Яна извира в местността „Свети Георги“. На река Г. Сушица има язовир (5,5 млн. куб. м. вода, изграден през 1969 г.), който носи същото име.
До 60-те години на ХХ век по поречието на двете реки е имало 10-на воденици и тепавици, които са давали част от препитанието на местните жители. Останки от тях могат да се видят.
Имало е и три цялогодишно работещи варници, от които се е добивало негасена вар (СаСО3) и се е задоволявала цялата област.
В района на с. Горнослав се намира единственото находище в България на магнезитна руда (MgO, MgCO3) и е експлоатирано от 1956 до 1972 г. Древната история на Горнослав се обуславя от специфичното географско и стратегическо място на региона – близостта му до култовото енеолитно светилище в местността „Лопките“ от V – IV век пр.н.е. (на 5 км), пътя до древното тракийско светилище „Белинташ“ на бесите от IV – I век пр.н.е. (на 15 км) и християнското светилище „Кръстова гора“ (Родопската Света гора) от XII – XIV век (на 10,077 км).
1576 г. За пръв път в селото фигурира в регистър на търговците на добитък, като е регистриран само един джелеп. Това подсказва, че село Арбанаси е било все още малко. Вероятно селото е било създадено малко преди това преброяване. В турските документи то е записвано като Арнаудлар или Арнауд, в гръцки като Арванитохори/Алванитохори, а на български като Арбанаси. Според някои изследователи албански преселници са хората поставили началото му.[2] Според други схващания, това са били български преселници: т.н. „арнаути“, наричани така защото са дошли от западните македонски краища разположени в непосредствено съседство с албанците.[3]
Според едно предание, Арбанаси е заселено от албанци християни, които обаче постепенно се сливат с българското население.[4] През 17 век селото се разделя на две махали – Долно Арбанаси и Горно Арбанаси (днес това са селата Долнослав и Горнослав). Възможна причина за това е, че в едната са живеели гъркомани, а в другата българоговорещи. Под влияние на гърцизма жителите на Долно Арбанаси се погърчили, докато в Горно Арбанаси разговорен останал българския език.
1793 – 1810 г. – Районът многократно е нападан и опустошаван от кърджалии и даалии. Възниква епидемия от чума и голяма част от населението умира. Според предания от старите хора именно по това време останалите живи хора напускат селото, (което по това време е било застроено в местностите „Палихор“ и „Пожарите“), и се заселват на сегашното място;
1848 г. – Хора от селото занасят прошение до Султан Абдул Меджид в Цариград с молба за възстановяване на църквата „Св. Атанас“. Молбата им е удовлетворена, като Султан Абдул Меджид издава ферман, адресиран до Пловдивския Мухасъл (административен и финансов орган), Пловдивския кадия, както и до каазите на мезлима (членовете на съвета). Оригиналът се намира в библиотека „Иван Вазов“ в град Пловдив, № 357/07.08.1951 г. (НБИВ – БИА, кол.№1 арх.ед.1, 1.25).
